“Дебатът ми хареса”, казах на мъжа ми , а той рязко се изненада, защото не знае какъв е бил интересът ми в годините, когато завършвах “Политология”.
Станах политолог като дипломант на покойния проф. Петър-Емил Митев, когото безкрайно ценя и обичам и който винаги ще ми липсва – от разговорите за Елица до спора за политика. Понякога спорихме. Разказваше ми щастието в различните точки на света – и в Индия, и в центъра на пустиня без вода, на познати и непознати за мен места. Щастието като философия. Показа ми невероятната си библиотека и ме оставяше да чета там, когато пристигах за по ден или два от Варна в София. Искам да можех утре да пием кафе и да си кажем какво чухме, видяхме и почувствахме.
Някои от колегите ми в “Политология” влязоха във външната политика, други се свързаха с вътрешната организация на политическия процес. Аз пък много плаках в трети курс, защото съм човек, измислящ си трудно бъдеще, а не виждах как изобщо ще се дипломирам в специалност, която бях започнала да мразя. После се влюбих в учителя си по литература от гимназията. Този път беше различно от фантазията на ученичка да живее с Д'Артанян. Живко приличаше на мускетар, когато аз бях на 16, а той печелеше безапелационно годишните награди на МГ за крилата фраза и любим учител. Влюбих се и съвсем не понасях разстоянието между София и Варна.
