Средновековната българска държавност преминава през сложна и динамична еволюция на институциите, като един от най-важните политически въпроси винаги е бил свързан с легитимността на върховната власт и начина на нейното предаване или избиране. Преходът от ранносредновековния модел на ханската власт към християнската концепция за царското самодържавие променя не само титлите, но и самата философия на управлението. Изборът на владетел в България съчетавал в себе си няколко фундаментални принципа: династичната наследственост, ролята на аристокрацията чрез институции като боилския/болярския съвет и народния събор, божествената санкция и, в критични моменти, правото на меча и харизматичното лидерство.
През Първото българско царство (VII–XI в.) водещ бил кръвният и династичен принцип. Приемало се, че властта принадлежи на определен харизматичен род, чийто пръв представител в писмените извори е родът Дуло. Смяната на династията обаче често е била съпътствана от тежки политически кризи, каклито се случат през VIII в. Когато владетелската линия се прекъсва, на преден план излизал Великият съвет на боилите. Това е органът на висшата аристокрация, който реално извършва избора на нов хан сред най-влиятелните родове като Вокил и Угаин. По този начин аристократите легитимирали новия водач въз основа на неговите военни заслуги и способност да съхрани държавата.
