За пръв път в целия си живот виждам Пеевски да изглежда притеснен. Не злобея, просто констатирам. Няма го онзи мистериозен субект, който се движи с повече охрана от Тръмп, не дава интервюта и не можеш да видиш лицето му по медиите. Няма го онзи, на когото беше забранено да се споменава името, и ако някой журналист решеше, че може да ровичка нещо, което не бива, той отлиташе от медията, на която принадлежеше, независимо коя беше тя.
Сега момчето, на което беше забранено да се споменава името, е на терен. Пред общината. На стълбите. Изглежда така, сякаш е обикновен човек. Това го прави слаб. Силният Пеевски съществуваше като магнитно поле – не можеш да го видиш, но нещата се подреждат така, както той повелява.
Днес лейтенантите му, наричани за по-демократично кметове, горят като сухи пръчки. На Пеевски му се налага да говори пламенно в тяхна защита. Слабост! Слабост! Слабост! Въобще, ако сега се събуждах от двадесетгодишна кома, щях да се заслушам в думите му. Но проблемът е, че той е той. Този факт не можеш да го надговориш. Това работи само при хора с коефициент на интелигентност под 80. Това не е метафора.
