Тъмна и студена октомврийска вечер. Влизам в Т-образно кръстовище. Знам, че там редовно отнемат предимството на дясно стоящия и затова карам много внимателно.
Виждам, че отляво идва кола, преенявам, че е далеч и захождам с ниска скорост в левия завой. Колата обаче не само не намали, ами и ускори. Явно беше преценила, че трябва да мине първа и да се промуши преди мен.
Е, да де, ама аз хем вече бях навлзаъл с кръстовището пък и на всичкото отгоре бях с предимство. Да не говорим, че зад мен имаше и друга кола и да набия рязко спирачки вътре кръстовището създаваше предпоставка да ме ударят отзад.
Рекох си – Чакай, по-добре да ме удари този, дето по-лошо нарушава правилника за движение по пътищата.
И просто внимателно продължих напред. Слава богу, колата пред мен също нанали и миг по-късно спряхме муцуна срещу муцуна в кръстовището. Този зад мен зави надясно и на място останахме само с другата кола.
Аз бях ларж. Бях си приключил задачите за деня , трбявяше само да взема един багаж, да се прибера, да си нахраня детето и да си лягам. На никой нищо нямаше да му стане, ако закъсня малко. С две думи – не бързах.
В същото време явно чакаше да дам назад и да направя път. Поседяхме още няколко дълги десетина секунди така и шофьорът отсреща явно му писна, даде заден, после десен мигач и ми мина от лявата страна.
