Как заради треската за лайкове вече не се питаме "Щастлив ли съм", а "Изглеждам ли щастлив"
Когато бяхме малки, ни задаваха въпроса: “Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?”. И ние отговаряхме: “Лекар”, “пилот” или “учител”, някои даже искаха да бъдат полицаи. Днес много деца отговарят с една дума: “Известен”.
Те не споменават с какво, нито защо – важното е да бъдат познати от всички. А когато пораснат, преди да изпият кафето си, вече ще са разбрали колко души са видели това, което са публикували вчера.
за деня, а това, което винаги е било специално чувство за човека – да бъде забелязан и оценен – вече се измерва и преброява.
И в това има парадокс. Човекът си усъвършенстваше работата, защото искаше да бъде добър в нея; днес обаче може да започне с друг въпрос: Ще го види ли някой? Пътешествието се документира, преди да бъде преживяно, успехът се разгласява, преди сърцето на неговия автор да се успокои от радостта, а дори и тъгата може да се превърне в история на живо пред публика. Сякаш вече не ни е достатъчно само да преживеем преживяването, а търсим свидетел за него.
Не искам да бъда несправедлив към хората с обобщения; споделянето на преживявания е една от най-искрените форми на общуване. Но дисбалансът започва, когато другите се превръщат от партньори в преживяването в критерий за неговата стойност – и вече не се питаме “Щастлив ли съм?”, а “Изглеждам ли щастлив?”.
