Да си седнем мирно на шофьорската седалка и вместо да навиваме разстоянията като Аертон Сена, да не си навиваме на пръста: “Баш на мен ли ще ми се случи?”
Вие разбирате ли, че е страшно?! Наясно ли сте какво става? И бихте ли се замислили защо става? Последната разтърсваща катастрофа между Ясен и Плевен, отнела 4 (словом четири) човешки живота, на младежи между 18- и 21-годишна възраст, ме накара да се поровя в статистиката за ескалацията на войната по пътищата.
Много пъти съм споделяла, дето всичките тези катастрофи в съдбите не само на загиналите, а и на техните роднини и близки минават покрай ушите на обществото, преминават за три дни с цъкане на езици и прекръствания: ох, добре че не изгоряхме ние, да пази Господ, и после житейската мелница ни завърта всеки с проблемите си. Няма какво да се лъжем, животът е бърз и кратък и гледаме да не се заглеждаме в чуждите тъги и неволи. Имаме си достатъчно наши си. Не се деля от цялото, просто съм писала за достатъчно такива трагедии и затова помня най-страшните, когато прочета за следващата.
