Докато комунизмът беше жив, западният капитал делеше баницата с работниците — от страх. Изследванията са категорични: щом заплахата от революция изчезна през 1989–1991 г., изчезнаха и задръжките В първата част на тази поредица показах нещо, което звучи невероятно, но е документирано от учени в Бъркли, MIT и Нюйоркския университет: над половината от борсовия бум в САЩ след 1989 г. не идва от растеж на икономиката, а от преразпределение — пари, които преди са отивали за заплати, сега отиват за акционерите.
Но остана да виси един въпрос. Защо точно след 1989-а? Какво се счупи тогава в света, та делът на труда, държал се стабилно десетилетия наред, изведнъж тръгна надолу?
Отговорът, който все повече икономисти и историци дават, звучи почти еретично. На 9 ноември 1989 г. падна Берлинската стена. На 25 декември 1991 г. червеното знаме слезе от Кремъл. И заедно с него си отиде нещо, за което западните елити рядко говорят на глас: страхът. Страхът от революция, от комунистическите партии у дома, от това собствените им работници да погледнат на Изток и да кажат „а защо не и ние?". Капитализмът се държеше прилично, докато имаше конкурент. После конкурентът фалира.
Урокът на 1917 година: реформи от страх Звучи като конспирация? Тезата всъщност има солидна научна биография. И за да я разберем, трябва да започнем не от края на комунизма, а от началото му.
