Не бива да приемаме виртуозността за даденост. Особено, когато тя е поднесена с неговата лекота. Лекотата, която изисква съвършенство. Изкуството на непринуденото съвършенство… На виртуоза с топло сърце, който не се натрапва, а те кара да потъваш в звуците…
Бенямин Херцл печели с присъствието си. В изпълненията му има лекокрилие, но не като бягство от трудното, а като свобода, до която се стига с много работа, чувствителност и безкомпромисно майсторство. Пръстите му сякаш знаят нещо, което разумът няма нужда да обяснява. Музиката тече естествено, без усилие, а виртуозността остава почти незабележима в собственото си съвършенство. И точно тук се крие рискът да я приемем за даденост. Да забравим колко изключителни техника, концентрация и въображение стоят зад тази привидна лекота. Защото виртуозността не е просто впечатляващо умение. Тя е основата, върху която музикантът може да бъде истински свободен.
У Херцл има и друга лекота – човешка. В характера му се усещат доброта, непринуденост и топлина, които не се нуждаят от демонстрация. Той сякаш принадлежи към онези хора, край които светът става малко по-мек, а разговорът – по-естествен. Има нещо много красиво в любовта му към есенните листа, в тяхната крехкост, в багрите им, в начина, по който се носят във въздуха, преди да докоснат земята.
