На 10 ноември 1989 г. България преживява един от най-драматичните политически обрати в своята съвременна история. Човекът, който в продължение на 35 години държи цялата власт в държавата, изведнъж се оказва безсилен пред собствените си съпартийци. Тодор Живков, наричан с години Тато и Първия, е отстранен от поста генерален секретар на БКП. Неговото падане е подготвяно зад кулисите, с участието на хора от най-близкото му обкръжение и с решаващата подкрепа на Москва.
Един кадър от онзи ден остава завинаги в българската история. Живков седи на пленума, слуша как му отнемат властта и изглежда така, сякаш не може да повярва на случващото се. Ченето му увисва. За човек, свикнал десетилетия наред всички да чакат неговото решение, това е моментът, в който историята го застига.
Но 10 ноември не е нито спонтанно народно въстание, нито внезапно прозрение на комунистическата върхушка. Това е внимателно подготвена вътрешнопартийна операция, която става възможна заради разпада на съветския модел, натиска на Михаил Горбачов и страха на българския партиен елит, че ако Живков остане начело, страната ще изпусне промените, които вече помитат Източна Европа.
Историята на този ден започва много преди самия пленум. А най-интересното е, че човекът, който трябва да съобщи на Живков за края му, е дългогодишен негов съратник.
