В близо 95 минути разговор международният български волейболен съдия Ивайло Иванов разказва как е станал съдия, как се справя с натиска и видеопроверките и какво плаща за страстта си към волейбола.
Според него практиката в България е добра основа за най-високото ниво.
„Защото аз не исках да се вижда толкова явно… Не е общоприето и не е много нормално съдията да излезе отгоре и да е целият в татуировки.“
Като юноша Иванов разбира, че няма да стане голям състезател, и избира да остане във волейбола като съдия. Мечтата му е била Олимпиада, но като съдия, а не като играч.
В началото на 90-те Иванов играе в школата на Славия, но още тогава му е ясно, че няма да стигне до върха. Съдия става след курса на Славия. Това е началото на пътя му „от кота 0 нагоре“. Курсът дава трета категория. След изпит се стига до втора, първа и национална категория. След националната категория следват три години наблюдение, за да се явиш на курс за международни съдии.
Него Иванов минава през 2006 г. Спомня си и баджа от първия си мач в Шампионската лига през 2009 г.
Темата, която дава заглавието на статията, идва в разговора за връзката между българската практика и големите турнири.
Гьонов: „Трябва да си леко луд според мене, за да си съдия в който и да е спорт в България.“
„Теория всеки знае… Има ли момент на задържане или няма, това е преценка на всеки човек.“
