Ако някой през последните години постоянно е казвал, че Македония и България трябва да се обединят, това бях аз. Често пътувам между Скопие и София, това лято бях на почивка в Слънчев бряг, а също така често посещавам Банско, Боровец, Перник и други места в България. Именно тези преживявания ме научиха, че обикновените хора, независимо от националността им, често имат много повече общи неща, отколкото политиката иска да признае. През годините осъзнах, че няма лоши нации, а лоши политици, които създават омраза от исторически разногласия и национални чувства.
Но понякога търпението си има граници. Случаят с Ива Михайлова за пореден път повдигна въпроси за отношението към справедливостта, отговорността и начина, по който националността се превръща в политическо оръжие. България се превърна в новото Косово – убежище за хора, прегрешили срещу закона.
Ще започна от най-основното: къде е съчувствието към човека, който загуби живота си? В целия обществен шум около случая, в защитата на Михайлова и в реакциите, идващи от българска страна, именно човешкото измерение рискува да остане в сянка. Преди да се повдигнат национални въпроси, преди да се отправят политически послания и преди някой да бъде обявен за жертва, трябва да се прояви уважение към човешкия живот.
