З апочвам да подозирам, че ако някой ден луната изчезне, половината поети ще останат без работа.
Отварям стихосбирка – луна. Следващата – звезди. После пролет. След това дъжд. Малко вятър, няколко листа, две-три сълзи, неизбежното море и, разбира се, птиците. Ако се появи изгрев, вече съм сигурен, че стихотворението ще завърши с надежда.
Луната е прекрасна. Пролетта също. Но животът отдавна не се случва само между залеза и славея.
Днес човек се влюбва на светофар. Разделя се на летище. Забравя чувствата си в стар лаптоп. Среща съдбата си пред пътен знак. Най-голямата му самота може да бъде асансьорът, който всеки ден изкачва сам. А най-тъжната музика понякога е бетонобъркачката, която от шест сутринта напомня, че някой строи бъдещето си върху нечий вчерашен двор.
Нима една кихавица през зимата не може да бъде по-лирична от десет описания на пролетен дъжд? Нима изоставеният чадър не разказва повече за една раздяла от поредната луна, надвесена над езеро? Нима пътният знак "Без изход" не съдържа повече философия от стотици преповторени залези?
