П реди фотошопа имаше ретуш. Преди филтрите на Instagram имаше фотографи с тънки четчици, моливи, скалпели и завидно търпение. А преди изкуствения интелект имаше съвсем естественото човешко желание да изглеждаме малко по-красиви, отколкото природата е благоволила да ни създаде.
Разглеждам стари фотографии и се питам: трябва ли да виним предците си, че са искали да бъдат подмладени, разкрасени, почти идеализирани? Че са поверявали на фотографа не само лицето си, но и надеждата да останат красиви в паметта на поколенията?
Ретушът съвсем не е изобретение на нашето суетно съвремие. Още през XIX век фотографите са обработвали негативи и отпечатъци, смекчавали са бръчки, премахвали са петна, изглаждали са кожа, понякога дори са променяли очертанията на лицето. Снимката е трябвало да бъде не просто свидетелство за външността, а нейна по-благосклонна версия.
Представям си достолепна дама от началото на миналия век, която влиза във фотографското ателие с шапка, ръкавици и няколко години, които предпочита да не бъдат документирани. Фотографът я настанява под светлината, наглася стойката ѝ и обещава да направи необходимото.
