Към края на века при мен в редакцията на „Демокрация“ често идваше Зденка Тодорова. Зденка е българка от Цариброд, книжовничка и от семейство на книжовници. Югославия се разпадаше, българите от Босилеградско и Царибродско вярваха, че идат по-добри времена след почти век зверско посръбчване.
И възлагаха надежди на СДС, както и „вътрешните българи“. И тези надежди бяха излъгани. Но не искам да задълбавам в тая тема. Друг път.
Зденка говореше хубав български език, с това характерно за западните краища удебеляване на Л-то, което по-късно беше възпято от „Хиподил“ в „Скакауец“.
Като говореше за наш`те сънародници в Сърбия, Зденка викаше „насеуението“. Някак си не ѝ се обръщаше езикът да рече народ. И аз я поправях почти винаги.
Зденке, викам, ти си политик, народен будител, викай им „народ“, или поне „хората“. Сега като се замисля, била е права да им вика население. Поне за тукашните българи си е напълно подходящо.
Зденка е от последните български будители. От тези, дето им туряме портретите по стените и всяка година на 1 ноември им правим уважение. Къде парадоксално, къде -не, духът на България се е повече съхранил зад граница, отколкото тук.
