С каквото и да се захванем, все нещо остава недонаправено, недовършено – сякаш, за да ни напомня, че не сме способни да сме изрядни, нямаме го този талант, зад нас все ще остане някаква кривина или ще стърчи някаква гърбица, това е нашият знак – автографът, с който признаваме, че сме си едни мундари, но това изобщо не ни притеснява, такива сме си, свикнали сме си и нямаме претенции да се променяме.
Понеже по-горе използвах думата „мундар“ е редно да обясня, защо напоследък прибягвам към подобни архаизми, които би трябвало още преди доста години да са приютени в някакво гробище за думи, никой вече да не ги използва и дори смисълът им да е изтлял до неузнаваемост.
Признавам си, че ръчкам из споменатото гробище, за да проверя, какво се случва с изкуствения интелект, закачам се с този натрапник – и никога не успявам да го изненадам, „мундар“ също не го затрудни изобщо. Впрочем, „мундар“ означава немарлив човек, който е изключително нехаен към личната си хигиена, външният си вид или чистотата около себе си.
Между другото, сега ще подложа всезнайкото на едно друго изпитание, веднага ви казвам въпроса, който ще му задам: „Кое е най-остроумното определение, което си срещал за себе си?“
