Когато „Свещените крави“ си тръгнат, остава политическа пустиня. Защо Белград рискува да повтори хаоса у нас от началото на прехода и какво общо имат Манчестър Юнайтед и Арсенал Сърбия е изправена пред съдбоносен кръстопът, но най-голямата опасност за западната ни съседка не е сегашното статукво. Големият капан щраква в момента, в който то падне. На хоризонта се задава класическият сценарий, който България изживя с болезнен устрем след падането на Тодор Живков през 1989 година – огромен народен ентусиазъм, последван от смразяващ дефицит на подготвени държавници.
Когато един авторитарен лидер или силно централизирана система доминира над обществото с десетилетия, тя съзнателно изкоренява всяка алтернатива. В Сърбия днес, точно както в края на социализма у нас, опозицията има моралния превес и гнева на улицата. Тя обаче няма скамейка от подготвени кадри, които познават механизмите на реалната власт.
Българският синдром от 1989 година След 10 ноември българските сини площади преливаха от надежда. Промяната изглеждаше необратима, но се оказа, че победата на улицата е по-лесната част. Новият елит в лицето на СДС се сблъска с жестоката реалност на институционалния вакуум. Новите управляващи нямаха опит в макроикономиката, сигурността и администрацията. Резултатът бе брутален шок, блокиране на реформите и хаос, от който старата номенклатура се възползва перфектно.
