За парадокса да откриеш смисъла на живота в нещо, което понякога те изтощава до краен предел, за невъзможните рецепти за щастие и за правото ни просто да бъдем несъвършени хора Има нещо особено в това да имаш деца. Изведнъж животът придобива тежест, която преди това може би не е имал. Появява се някой, заради когото си готов да пренаредиш приоритетите си, да промениш навиците си, да преосмислиш представите си за бъдещето. Някой, чието съществуване превръща собственото ти съществуване в нещо привидно по-значимо.
Децата дават смисъл. Това е едно от най-повтаряните твърдения за родителството и вероятно едно от най-истинските.
Само че има една подробност, за която не говорим достатъчно: понякога смисълът става твърде много.
Толкова много, че започва да тежи.
Защото да бъдеш нечий родител не е само любов, вдъхновение и безкрайно умиление. То е и постоянна отговорност, тревога, недоспиване, вина, съмнения и усещането, че никога не правиш достатъчно. Дори когато правиш всичко възможно. Понякога дори когато вече нямаш какво повече да дадеш.
И тук се появява един странен парадокс: онова, което придава смисъл на живота ни, може едновременно да го направи непосилен.
