Той носи рокендрола в кръвта си, дори когато говори тихо и премерено. Като момче е искал да стане рокзвезда, а днес музиката продължава да бъде неговият първи ориентир – началната точка, от която се раждат образите, емоциите и драматургията на спектаклите му…
Преди още да е написал сценария, Гжегож Яржина вече слуша. Той „чува“ театъра. Събира музика, подрежда я, оставя я да му подскаже ритъма и структурата на бъдещото представление. За него сцената е оркестър от средства, които трябва да звучат в един глас – актьорска игра, светлина, видео, звук, костюми… Когато не се съчетаят, спектакълът се разпада. Когато намерят общия си ритъм, може да стане хипнотичен. Но зад този размах няма поза на театрална (рок)звезда. Напротив, в Яржина има нещо земно, почти приземено, което прави харизмата му още по-силна. Той говори откровено за грешките, разочарованията и уроците на времето, без да превръща опита си в легенда за самия себе си. Признава, че някогашната му вяра в доверието е била донякъде наивна, че е трябвало да се научи да пази дистанция, да работи по-бързо и да бъде по-добре подготвен. Дори когато описва режисьорския си метод, избира образ не от света на абстрактните идеи, а от родната си Силезия – миньорските тунели, които трябва да бъдат прокопани бързо, но и укрепени така, че да не рухнат.
