Представете си място, разположено на 1495 метра надморска височина върху суровите склонове на планината Белашница, кацнало буквално на ръба на каньона Ракитница снеговитите му пропасти от 800 метра. Това е Лукомир – най-изолираното и високо планинско село в Босна и Херцеговина, често наричано „селото на края на света“.
През лятото Лукомир гъмжи от живот – стада овце пасат из тучните ливади, а възрастните местни жени плетат дебели вълнени чорапи. Но дойде ли ноември и падне ли първият голям сняг, пътищата стават абсолютно непроходими. Всички жители опаковат багажа си, прибират стадата и слизат в по-ниските селища около Сараево. В селото не остава абсолютно никой до следващия май! Режисьори дори са заснели документалния филм „Зимен сън в Лукомир“ за този уникален ритъм на живот.
Поради своята пълна изолация и суров терен, Лукомир бива подминат от почти всички исторически катаклизми. По време на Втората световна война и по-късно през трагичните конфликти в Югославия през 90-те години, селото остава практически недокоснато. Архитектурата му – каменни къщи с покриви от черешови летви (шиндли) – е на повече от 200 години.
