Психолозите свързват навика с човешката склонност да приписва мисли и чувства на живи същества. Разговорите с животни могат да създават усещане за близост, но не означават, че те разбират речта като хората „Говоренето с домашните ни любимци е напълно естествено.“ Така психологът Хал Херцог описва навик, който милиони хора приемат за нещо обичайно – да разказват на кучето си как е минал денят, да обясняват на котката защо излизат или да питат животното дали иска разходка.
В психологията това поведение се свързва с антропоморфизирането – склонността да приписваме човешки мисли, чувства и намерения на нечовешки същества. Животните го предизвикват по-силно от неодушевените предмети, защото се движат самостоятелно, реагират на гласа ни и изглеждат като същества със собствено поведение.
Гласът става по-мек и по-висок Когато разговарят с домашен любимец, хората често използват по-висок тон, повече интонационни промени и кратки изречения. Този начин на говорене наподобява речта към бебета и е известен като реч, насочена към животни.
Изследванията показват, че кучетата реагират на комбинация от познати думи, тон, жестове и ситуацията. Това обаче не означава, че разбират изреченията по същия начин като хората. За животното значение имат и тембърът, повторението, изражението на стопанина и връзката между думата и последващото действие – например разходка, храна или игра.
