Той нямаше скрупули да каже всичко на всеки право в очите. Дори думите му да звучаха нахално или обидно. Адреналинът бе неговият наркотик, а таекуондото – кръвта му. Влизаше в битките на живота със същата спортна злоба, с която на младини печелеше европейски и балкански титли. Чувстваше се еднакво удобно и в добока, и в костюма на Бриони. В кварталните кръчми говореше на езика на улицата. На помпозните приеми – използваше изкуството на дипломацията. Но където и да се появеше, присъствието му никога не оставаше незабелязано.
Това беше Слави Бинев, най- колоритният представител на прехода, оцелял десетилетия наред на покрива на парите, властта и мръсотията в България.
Аз съм възрастен, на мен вече никой не ми иска кръвта. Животът готви страхотни препятствия, но и страхотни клопки и лошото е, че понякога те идват от най-близките хора, каза той с типичното си самодоволство в едно интервю при Сашо Диков. Пет години по-късно, по ирония на съдбата, първото се оказа лъжа, а второто – чиста истина. На 24 октомври 2026 г., един куршум, изстрелян в лицето от най-близкия му кръг, затвори завинаги очите му. А смъртта му отнесе куп тайни от зората на най-новата ни история, но и върна страховете, че тези времена може да не са си отишли безвъзвратно.
