„Аз съм щастлив, че имах тоя живот. Аз успях. И най-хубавото е, че въпреки успеха ми, мечтателят не умря.“
Със сигурност големият Вежди Рашидов, който вече вае форми в небесата, е затворил очи завинаги с още една мечта пред себе си. И тя е била за онези, които остават след него. И за България, за която милееше.
Той беше неповторим. Нямаше цедка на устата си, нямаше спънка в порива си. Мислеше ли нещо – казваше го, независимо кого ще обиди. Наумеше ли си нещо – правеше го, без значение какво ще му струва. Поставеше ли си цел – изпълняваше я, каквито и препятствия да преминаваше за това. Особено когато бе за държавата.
Много се каза и писа за Вежди, чиято липса вече е дълбока и осезаема. Но малцина се сетиха за онова, което всепризнатият ни скулптор направи за културното наследство. Детето от сиропиталище, младежът, спал на гарата, за да учи в художественото училище, покори световните арт сцени. Политикът, видял всичко от всеки, вкара България в Лувъра, карайки милиони да замръзнат под строгия поглед на Севт III. Понякога самият Вежди гледаше така.
„Аз се хващам за живота като удавник за сламка и такъв съм – обичам тоя живот.“
