– Г-н Бонев, какво в романа на Рене Карабаш „Остайница“ ви провокира до такава степен, че да решите да го превърнете в пълнометражен филм?
– Причината е по-сложна. Романът притежава енергия, която не позволява да оставиш книгата, докато не стигнеш до края. Посланията му са отчетливи и вълнуващи. Темата за съдбата на едно момиче, живеещо в мъжки свят, какъвто Балканите винаги са били, ме вълнува от много време. Още от първия ми игрален филм „Подгряване на вчерашния обед“. Добавете към всичко това, че с Рене Карабаш си говорехме като стари приятели още на десетата минута след нашата първа среща.
– Спомняте ли си какво беше първото нещо, което си казахте, когато затворихте последната страница на книгата?
– Нямам идея. Помня усещането. Познавам Албания от 2000-ата година. Ходил съм много пъти. Виждал съм деца, които се крият в католически манастир, за да не ги застигне кръвното отмъщение. Но след прочитането в мен заседна въпросът: Има ли „невъзможна любов”? И как трябва да постъпи индивидът, за да защити тази любов? Оттам до решението да се опитаме с Рене Карабаш да направим сценарий имаше само една стъпка.
– Смятате ли, че историята за „закълнатите девици“ (остайниците) е чисто регионален балкански феномен, или в нея прочетохте универсален разказ за съвременния човек?
