Живяла съм във Франция почти пет години. За цялото това време не е имало година/сезон без протести, от които вандализмът е неделима част.
В политическите науки има една теория за моделите на отношение с властта – как гражданите упражняват натиск, така че властта да ги чуе. Във Франция традиционният модел е politique contestataire/(contentious politics), букв. конфликтна политика. За разлика, например, от САЩ, където отношенията с властта протичат през лобизъм, местни структури и индиректен натиск, заради което много рядко виждаме масови протести и 2020 г. беше обществен шок, в държави като Франция протестът е традиционен инструмент за регулация на исканията на гражданите. А коли се палят и по хубав повод, например когато Франция спечели световното (2018-2019, ако не се лъжа).
Не пиша това, за да разследвам дали вандализмът е нещо оправдано, или не, нито за да коментирам кои са извършителите. По скромните ми директни наблюдения по време на блокажи и стачки (които наблюдения, разбира се, не могат да се сравняват с клипчетата, които гледате от дивана вкъщи и нямам претенции за това), винаги става въпрос за смесени групи – има хора с крайни идеологически виждания, които са готови да протестират по всякакъв повод; има вандали; има провокатори – нищо от това не отменя легитимността на протеста и неговите искания. Просто усложнява, замъглява, понякога размива и убива смисъла.
