Всичко това се дължеше на глупавото ми хрумване. Идеите ми често са безумни – довеждат до уволнение, но този път самата аз не можех да повярвам на случилото се.
Моята шефка, госпожа Петрова (висока, грижливо гримирана, начело на мощна компания), ме беше повикала в понеделник точно в 14:00 часа – време, когато осведомява подчинените си, че ще бъдат уволнени.
– Работите посредствено – уведоми ме тя. – Изводите ви са неточни, стратегическите анализи – погрешни, поради което трябва да се разделим.
Едва ли щях да заплача. Мизерните пари, които получавах, не струваха солта в сълзите ми. Щеше да се наложи отново да търся работа. Такава не беше налична. Живеех в апартамент, оставен ми в наследство от далечна леля – единствената моя собственост на света – но на пъпа на София, в една от онези вехти постройки, три широки стаи без отопление, без топла вода, с неприлично високи тавани. В крайна сметка щях да продам жилището. Полагах усилия да се съсредоточавам върху добрата страна на нещата. Понасях студ и не ме хващаше грип.
– Госпожо Петрова – започнах аз и зациклих. В съзнанието ми бе пусто и самотно. Когато съзнанието е пусто и самотно, се раждат онези смазващи хрумвания, заради които си патя.
