Хаити не е дестинация, а процес: дълг, който изяжда държавата, политика, която не ражда решения, улица, която сваля правителства, територия, отстъпена на парче, и младо поколение без дял в нацията. По всичките пет оси Франция вече се движи — бавно, от висока база, но в позната посока.
Провокацията на един въпрос Преди десет години този въпрос щеше да звучи като лоша шега. Днес той се задава все по-често — не от маргинални блогове, а от рейтингови агенции, икономисти и самите френски политици, макар и с други думи. Франция е втората икономика на еврозоната, ядрена сила, постоянен член на Съвета за сигурност. Хаити е държава, в която банди контролират 90% от столицата. Между двете лежи пропаст.
И все пак въпросът не е абсурден. Той не пита дали Франция ще стигне до дъното на Хаити — няма да стигне. Пита нещо по-неудобно: дали Франция не се движи по същата траектория — дълг, който никой не може да спре; политическа система, която не може да произведе управление; улица, която диктува на държавата; и територии, в които държавният монопол върху силата вече е оспорен. Хаити не се срина за един ден. Срина се на етапи, всеки от които изглеждаше преодолим. Именно етапите си струва да сравним.
