През 1888 г. бюджетът предвижда първокласни болници в шест града, а законът признава и труда на медика, който "има право за възнаграждение" дори "без да е написал рецепта"
На 6 юли 1911 г. във Великото народно събрание в Търново д-р Христо Стойчев се изправя пред депутатите с необичайно преброяване. В цялата камара, казва той, има “само четири души лекари”. Ако бяха “една пета например, както е във Франция”, нямало да се налага да убеждава залата, че България има нужда от отделно министерство на здравето.
Историята на тази шепа лекари обаче започва 32 години по-рано със самия парламент.
През 1879 г. младата българска държава основава парламент. Болести има в изобилие, лекарите се броят на пръсти, а медицинската помощ често идва твърде късно. Десетилетие по-късно, през 1890 г., депутатът В. Икономов разказва за Разградско, където в околията имало само фелдшер: “До гдето да дойде фелдшерът, човека се прободе, изтече му кръвта и умря”. Изводът му ще се повтаря в залата десетилетия наред: “Доктор трябва да има навсякъде”.
и то със сериозни имена. Д-р Георги Вълкович (1833–1892), смятан за един от водещите хирурзи на Османската империя, е депутат още през 1879 г., после става външен министър (1881–1883) и председател на Държавния съвет, а по време на Сръбско-българската война през 1885 г. ръководи военните болници.
