"Длъжността президент е само протоколна, какво зависи от него, той може само да говори, защото трябва да бъде харесван."
Годината не е 2026-а, а 2012-а. Думите са на министър от правителството на ГЕРБ и звучат като приятелски огън срещу тогавашния държавен глава Росен Плевнелиев, издигнат именно от тази партия. Поводът е тогавашният предстоящ избор на нов главен прокурор – казус, завършил благополучно за властимащите по онова време, но показал, че президентът би могъл да стигне далеч, ако реши да не се ограничава до протокола.
Защо се връщаме към тази история? Не заради това кой на кого какво е казал, а защото въпросът за реалната власт на президента отново е актуален.
На фона на рекордно ниската избирателна активност на първия тур на президентските избори на 25 октомври предстои балотажът на 1 ноември. Вотът се провежда в обстановка на обществено недоволство от цените и доходите, нарастващо международно напрежение и съмнения дали българската външнополитическа позиция отговаря на рисковете пред страната.
В подобна ситуация президентът може да бъде възприеман като противотежест на правителството, като гарант за стабилност или като фигура, която ще промени посоката на управлението. Именно тук се появява основното разминаване: между онова, което гражданите очакват от държавния глава, и онова, което Конституцията и законите действително му позволява.
