В българския спорт темата за националния отбор по футбол неизменно събужда силни емоции и спорове. От едната страна стои историческата памет за моменти, в които страната ни беше разпознаваема сила на световната карта – от олимпийските медали и шестдесетте–седемдесетте години до незабравимото четвърто място на Световното първенство в САЩ през 1994 г. и участията на европейски финали през 1996 и 2004 г. От другата страна са дългите години на отсъствие от големите форуми и колебливите резултати в последните цикли.

Когато се задава въпросът дали е оправдано да очакваме добри резултати и класирания само на база историческите мачове, най-точният отговор е: историята може да бъде вдъхновение и ориентир за потенциал, но сама по себе си не гарантира успехи в съвременния футбол.

Какво ни показва историята на „лъвовете“?

Историческият баланс на България доказва, че страната ни има футболна традиция и таланти, способни на големи постижения, когато системата работи:

Седем световни първенства (1962, 1966, 1970, 1974, 1986, 1994, 1998) с връх бронзовите медали през 1994 г. в САЩ.

Европейски финали през 1996 и 2004 г., както и знакови победи над грандове през годините, които са изградили репутация на неудобен съперник.