О ще помня баба ми и майка ми, които се редуваха в готвенето, баеха си на глас и изброяваха всяко свое действие, сякаш водеха радиопредаване за домакини. „Ще взема да сложа застройката, докато тиквата се опече…“ Майка ми Лушка държеше тигана с пържения лук и повече на себе си, отколкото на останалите в помещението, дуднеше нещо за бакалията и за това, че не била купила каквото трябва. Споменаваше се лимонтозу и индрише…
Баба протягаше своя си бемол мажор от другия край на печката, настоявайки, че трябвало да кипне, после да клокне, накрая да шупне. Не помня непременно ли за едно и също ядене ставаше въпрос, но кухнята приличаше на опера, в която всяка тенджера имаше собствена партия, а капакът ѝ – право на реплика.
Сегашните гурме потребности на поколението изискват друг речник и съвсем различен диалог. Няма го провикването между кухнята и хола, където мъжът се е изтегнал с лаптоп, а децата са на английски или йога. Жената най-много да претопли купеното в кутия или да набере доставчика на пица. И ако някой все пак попита какво има за вечеря, отговорът вероятно ще бъде: „Нещо без глутен, без лактоза и по възможност без вкус.“





