ОТ НИЩО НЕ СЕ СРАМУВАМ, ГОРДЕЯ СЕ С ЖИВОТА СИ – ИЗЦЯЛО И НА ЧАСТИ. ИЗВИНЕТЕ!

Дългичко е, но след него ще помълча, че съм затънала в работа по помийната яма на мирчевите елфи.

Беше малко като Алея на славата. Хора ме прегръщат, младежи ми махат и викат: „Долу елфите!", мили дами ме питат как не ме е страх, а един изискан господин около 60-те каза: „Харесвам Ви, но те гадно Ви атакуват, а Вие не отвръщате. А ние искаме да знаем истината!"

Срещнахме се през 1987 година, когато, както каза той, съм се оказала единствената аспирантка, която дори заглавие на дисертацията няма.

Обади ми се 2–3 години по-късно и каза: „Вие казахте, че няма. Елате да ги направим."

Последваха чудни няколко години, през които аз разбрах нещо, което не съм знаела преди това.

Странно – Кръстьо беше ляв, аз бях дясна, но той смяташе, че на България ѝ трябват преговарящи, а аз мислех, че в периода на първоначално натрупване на капитал на страната ѝ трябват леви, дори крайно леви, войнствени профсъюзи.

Разминахме се идеологически, но останахме приятели. Аз си поех моя път, той си направи преговарящите профсъюзи, които имат нула (нула!) членове в частния сектор, на което се дължат и много от недъзите на страната.

С Кръстьо работихме по един негов проект 5–6 години по-късно. Той ме извика на помощ, защото аз мога да чета (и пиша) на много езици, пък нямаше преводач, а той бързаше.