Не е необичайно български журналист да напусне професията си и да стане говорител на президент, министър или съветник във властта. Напускането в този случай не е кариерно преминаване, а откъсване от самата същност на журналистиката.

Минава от другата страна на правото да задава въпроси, да изразява съмнения, да упражнява контрол и да поддържа дистанция от властта.

Той се превръща в глас, който оправдава всичко, което прави властта, дистанцира се от бившите си колеги и повтаря реториката на управлението, сякаш е част от нейния апарат за сигурност.

Има примери, които будят разочарование; колеги, които пишеха смело, а след това започнаха смело да пишат срещу всичко, което са писали в предишните си текстове, само защото са преминали на държавна длъжност.

от президента, нито заради публично изобличаване, нито заради обида, както се случваше с мнозина, работили с него. Тя напусна, защото искаше да се грижи за децата си. Само това е парадокс, който заслужава размисъл.

Но според това, което написа един мой приятел, работещ в издание в Лондон, “тя остави след себе си наследство от лъжи”.

Той променя позициите си внезапно, противоречи на висшите си служители и на самия себе си. Въпреки това Левит успя да изиграе най-трудната роля: да задоволи публика, състояща се от един-единствен човек – Тръмп.